Всяка сутрин ставам с първи петли, някъде към десет, десет и нещо.
И още не отворил гуреливи очи, звънвам на Боби и излизам от къщи.
Сядаме в "Jazz"-a и с трепет в сърцата, поръчвам кафенце и проклинам съдбата: Какво му направихме на Господ със Боби, та на изток от рая, нас ни зарови.
А някой бачкат от няколко часа, направиха пари, какво от това?
И богатите понякога плачат, а слънце ще огрее един ден и кучия гъз. /
Дааа гъз!/
Обед минава, минават колите.
По масата, пълзят бавно 2-3 мухи.
Писна ми тука!
Поглежда ме Боби, дай да палим гумите и към Хаваи, знаеш ли брат хората на Запад колко взимат само за час, толкова че тука с тия парички, кафенце ще жулим 4-5 дни.
А нека работят здраво маймуните, не се става така лесно човек, а ние с Боби работим над себе си, работим над себе си и пием, пием КАФЕ.
А ние с Боби двамата пием кафе.
Настава вечер и месец изгрява, звезди обсипват свода небесен.
Гледаме с Боби захласнати горе, така е прекрасно и почти без пари.
Балканът си пее хайдушката песен, барманката тропа с чаши зад нас.
Колко му трябва на човека бе Боби?.
небето, звездите и чашка кафе!
А ето ти другите връщат се от работа, за филма бързат с бира в ръка, денят им завършва с първа програма, а животът е миг във вечноста.
